Ний герои сме в театър,
в драма някаква една,
ний родени сме от вятър,
от безбрежна самота.
Но различни ний изгряхме,
аз – от огън, ти – от лед,
как един пред друг се спряхме,
ти – мой стих, а аз – поет.
Аз крила на птица имах
и невиждащи очи,
сълзите ледени ти взимах,
давах топлите лъчи.
Ала чупи се стъклото,
движат се във нас стрелки,
не получаваме каквото
съдбата наша отреди.
Светът във миг се преобръща
и ролите ще размени
и знаеш всичко как се връща
как рухват старите стени.
И пак слънце ще изгрее,
но от другата страна,
а дъжд тъжен ще се лее
там, дето слънцето сия.
