Слабите места на времето


Тик…так… тик… так… Безмилостни са. Те не спират никога. Навсякъде е пълно с тях. Иска ти се да избгаш понякога, да се скриеш. Втурваш се безпомощно нанякъде, тичаш колкото сили имаш. Виждаш една малка стая. Какво утешение, ще се скриеш там поне за малко. Сграбчваш трескаво дръжката, бързаш да влезеш, да затвориш вратата и да опреш гърба си на нея задъхан. „Тук няма да ме открие, не…“ – мислиш си. И в този миг в тъмнината, още преди да се огледаш наоколо… Тик… так… тик… так… Зловещият звук от тракането на стрелките пак е по петите ти. Не те оставя нито за миг.

Станали сме техни роби. Те определят живота ни, разграфяват го, разцепват го на части, ограничават го. Техният ход е ходът на живота ни. Той трябва да внесе подреденост. Но дали внася това наистина? Или внася хаос, като разчленява заниманията ни и не ни позволява да вършим нещата, които в момента сме вдъхновени да вършим и да се отдадем на идеите, които ужасно искаме да осъществим. Графици… срокове… допълнително придават ужас на тиктакането на часовника, създават ни напрежение, убиват вдъхновението ни. Те ни карат да разпръскваме вниманието си между многобройните неща, които, въпреки усилието, не можем да поберем във времето. Нима това е подреденост и ефективност?
А времето е коварно нещо. То като че ли тече различно в различните моменти. Когато умираш да побърза и да те отнесе напред към нещо, то се бави. Тогава всяко тракване на стрелката е като капка вода върху главата – онзи ужасен древен начин за изтезаване. Когато обаче поискаш с цялото си същество да застанеш на пътя му, да му попречиш да отнесе момента в своя неспирен поток, то ти се изсмива коварно и лети още по-бързо и неусетно. Навярно често си представяш какво е… да можеше да го победиш, да имаш власт над него, да го накараш да спре. И когато всичко застине, да се разходиш, да се огледаш в замръзналия миг, да си отдъхнеш за малко, да си починеш, да видиш и усетиш красотата му. Би било прекрасно. И когато е там… той… толкова истински, толкова прекрасен… с часове да стоиш в този замръзнал миг и да го гледаш.
Всъщност… времето далеч не е толкова могъщо, колкото си мисли. Вече отдавна толкова неща са го надмогнали. Дали от нужда от стабилност в неговия поток, или просто моментно вдъхновение, ние непрекъснато създаваме нещо, за да остане… да надмогне времето. Великите творения наистина успяват. Ние дори се научихме да изрязваме моменти, да изрязваме картини от действителността и да ги изолираме от потока на времето, за да останат и да ни връщат, макар и мислено, към нещо, някого, някъде… Странната фигура на фотографа с неговия тънък усет за перфектния момент, който да бъде уловен и съхранен във времето, е може би най-яркия пример. Кара те да се замислиш за тази вечна човешка жажда да се преборим с времето, да си създадем стабилност, това искрено желание да преодолеем собствената си преходност. И донякъде успяваме, оставяйки всяко творение след себе си, отпечатвайки моментите.
Времето има слаби места. Ние можем да го побеждаваме всеки ден… във всеки красив момент, в който дъхът спира и времето представа да има каквото и да било значение. Да, то продължава да тече. Но ти вече не си в плен на безмилостния му контрол. Ти си над него, извън него. Има само сега, този момент, тази ситуация. Не те интересува нито вчера, нито утре, нито целия останал свят. Ти си в една единствена точка от времето. Никой не може да я определи, тя е точката равна на вечност. Ние сме непрекъснато между минало и бъдеще. Сега е една точка, един съвсем кратък миг и той лети. Единственият начин да си в него, да го хванеш и да надмогнеш бързия му бяг, е да оставиш сетивата и душата си широко отворени, да го оставиш да минава през теб, да го пуснеш вътре в теб, да бушува и да твори емоции, красота, впечатления… Тогава времето е победено, то сякаш спира. Спира, когато застинеш във възхищение пред някоя прекрасна гледка, спира, когато си вдъховен и изливаш цялата си творческа сила, погълнат от нещо, спира, когато се сгушиш на рамото му, когато го целуваш. Тогава целият свят изчезва. Тогава нищо друго няма значение освен сега.
Не спирайте борбата си с времето. Не му позволявайте да убие вдъхновението ви, да ви отдели от всичко, което обичате. Надбягвайте се с него. То не е по-важно от нас. Ние сме по-силни. Единствени ние можем да го надмогнем.

Leave a Reply