Да напуснеш България…

Да напуснеш България, значи да напуснеш себе си. И да започнеш да се луташ като скитник без дом, като човек без родина… няма да намериш покой.
Дори да изкачиш Еверест и да се почувстваш покорител на света, дивият дъх на родния Балкан ще ти липсва. Дори да си построиш палат на брега на Тихия океан, ще се събуждаш нощем и ще се опитваш да чуеш разбиващите се вълни на родното Черно море. Дори да станеш един от многото, събуждащи се с гледка към Статуята на свободата, ще ти липсва възможността да се събудиш и да видиш някой роден паметник – на Левски или Ботев. Дори да отидеш да живееш на края на света, да постигнеш мечтата си, да се реализираш, да си намериш половинка с чуждестранен произход, ще ти липсват ароматът на Розовата долина, дъхът на българската история, дебрите на Рила и Пирин, духът на българите, прагът на родния дом. Всичко ще ти липсва – до последната дупка на улицата, до последния боклук в градинката. И ще видиш колко много смисъл ще намериш в строфите:
“Аз съм българче.
Обичам наш`те планини зелени.
Българин да се наричам,
първа радост е за мене.”  
На България! 
Моя бедна Родино, моя майко велика,

не тъгувай за своите блудни чеда!
Накичи се напролет със синчец и иглика,
изправи гордо стройна снага.
Млади българи гонят мечтите си…
Бурен вятър на запад отвя
синовете и дъщерите ти
и от болка – ти тъжно запя.
Тъжно пеят селата безлюдни
и нивята, обрасли в трънак,
недоимък децата прокуди…
Ще ги видиш ли някога пак?
Оредяха дори градовете…
Там – комини фабрични стърчат,
онемели, с очи към небето,
те не дишат… Да, не димят.
Изправи се, понесла теглото
на предателства, гняв и лъжи,
отърси се, Родино, от злото –
своя трънен венец захвърли!
Не плачи. Те, децата ти, носят
част от твоето нежно небе,
къс море, вик на гларуси боси…
Любовта все към теб ги зове…
19.05.2012


Leave a Reply