Моят 24ти май

В живота си се водя от мечтите и надеждата. Единствено те ми помагат да творя, да обрисувам изстраданото и да запечатам спомените. И винаги това, което пиша идва право от сърцето, достига до друго сърце и гъделичка нежните му струни. Единствено, когато пиша, аз чувствам, че животът има смисъл и че не всичко е изгубено. В този миг разбирам, че за мен светът е лист и химикалка. Истинският писател знае необходимите думи и дори един ден да съм сама и да съм останала без нищо и никой, аз искам да открия истината, да открия живота с всичките му хубави и лоши страни.. Aз искам да пиша сега и завинаги до последен дъх.

 
„В началото беше словото, и словото беше от Бога и Бог беше словото“. Това е началото на Библията, подсказваща, че словото е всичко и е навсякъде. За мен словото е целият свят, дори цялата вселена. Нося словото в себе си от малка и знам, че няма нищо по-силно от него, знам, че където и да съм, магията му ще ме следва, защото дълбоко в сърцето си усещам, че словото ще е вечно с мен. Най-големият празник за душата ми е двадесет и четвърти май, символизиращ вярата и надеждата, че книгите са най-добрите приятели и никога не ще изменят. И колко живот пулсира под техните корици и колко истини можеш да откриеш там. Мисля за хилядите трудни моменти, които съм имала и за безбройните мигове, в които със сълзи на очи пишех, знаейки, че друго спасение няма. Тежко е да си сам, но по-тежко е без книги. Словото ми дава могъщата сила, с чиято помощ намирам себе си. Най-стойностният празник за мен е двадесет и четвърти май, защото това е моят ден, денят, в който се възражда живота и сърцето ми се пълни с копнеж и безумно желание да пиша. Това е денят на истината – великия и единствен двадесет и четвърти май.

Навярно много хора ще си честитят празника, но този ден не е на никого тъй близо до сърцето, както до моето. Бях още малка, когато започнах да пиша и от всякъде чувах: „Браво! Сама ли го написа?“ Пиша, за да помня стойностните неща от живота ми, пиша, за да оставя нещо зад себе си, пиша, защото това е единственото, което ме прави истински щастлива. Пиша дори и в този миг, а сърцето побесняло бие, намирайки смисъл само в това. И аз знам, че щом отворя очи, развълнувана ще стана от леглото, ще грабна химикалката и бързо ще запиша думите, преплетени в стих или разказ, докато не съм ги забравила.

Винаги съм мечтала да мога да изрисувам с думи това, което чувствам и знам. Винаги съм искала да променя някого или нещо с написаното от мен. Винаги съм знаела, че писането ми дава сила и кураж да стана, дори и тежко да съм паднала. Винаги съм знаела, че писането ме прави различна и ми носи светлина и копнеж по недостижимото.
 
И на двадесет и четвърти май аз най-сетне се чувствам като част от вечността, носеща името литература. За първи път с цялото си същество и дори с кръвта, течаща по вените ми, аз мога да твърдя, че да пиша е моето призвание и че съм родена, за да пиша. И това чувство не е от тази – новата и процъфтяваща утрин, то е било винаги.

Част от мен липсва или безнадеждно погива, когато няма за какво да пиша и думите са излишни. А аз пиша, защото това е единственият начин да говоря, без да бъда прекъсвана, единственият начин да мисля и другите да чуват мислите ми. Животът ми се свежда до това да търся и намирам красивото и поетичното навсякъде. И на този ден – двадесет и четвърти май аз чувствам, че никога не е напразно да се пише, защото когато пиша, живея друг живот и ставам различна. Литературата – това е моят свят и аз не се страхувам да го споделя. И днес, на този голям празник, аз искам да призова всички да четат и пишат винаги когато са сами или отчаяни, защото има кой да ги чуе. Тъй като да пишеш – това е един особен, но същевременно перфектния начин да говориш със себе си.

И ако трябва да благодаря на някого за този уникален шанс, предоставен не само на душата ми, преливаща от щастие, но и на всички, то аз ще благодаря на нашите първоучители – св. св. Кирил и Методий. И нямаше да бъде денят толкова специален и неповторим, ако те не бяха дали основата на българската цивилизация – писмеността. И нямаше да съм тук сега, убедена в силата, която ми носи словото и нямаше винаги, когато ми е тъжно, замечтана да хвърля поглед върху листа с желанието да го запълня с чувствата, зажаднели да бъдат споделени.

Нищо не може да се сравни с писането. Колко спомени и мечти пазят страниците, изписани от още детската ми ръка. И колко носталгия будят в мен. Те ще се запазят завинаги, ще ме отведат до времето, когато няма да съм вече същата и ще ме връщат с умиление назад, където с мъка ще открия, че съм пораснала. Само споменът от написаното ще съхрани отминалото време с предишната светлина и нежност. А спомен има и сега, защото е имало кой да го напише.

Когато един ден се обърна и погледна назад в миналото, ще разбера, че никога не съм била и не ще бъда сама. И искам този ден на истината да е двадесет и четвърти май – уникален и изключителен ден, който ми помогна да осъзная, че винаги има надежда и че животът има смисъл само тогава, когато пиша. Но смисълът на живота не е в това, че пиша, а че целият ми живот придобива смисъл само, когато пиша.

За това, честит 24ти май първо на мен и моето писане и след това на всички, които го празнуват, независимо дали ще са преподаватели или обикновени българи!

Честит празник!


Leave a Reply