Written from the bottom of my soul.

Ще ми се да ти напиша нещо хубаво. Нещо наистина хубаво. Винаги е така. Чувството. Много ти се иска да излезе добре, обаче никога не си сигурен дали ще се получи. Нещата, които чувстваш са нормални човешки емоции, но толкова дълго и всеобхватно са били описвани от всички хора досега, през всички векове, толкова отдавна, че вече някак звучат прекалено изтъркано. Бледи са. А това дето си го чувстваш, си е истинско. Реално, и желанието да го назовеш с думи, да му придадеш форма, съвсем не трябва да се обезличава по този начин. Но нищо не може да се направи.
Иска ти се да кажеш: „Липсваш ми“, „Обичам те“, но тези думи просто си увисват в пространството. Повтаряни, крещяни, протъркани от писане. А в тебе вътре не е така. Живи са и са топли като кръвта ти. Затова е трудно. Мъчно е. Страшно е. И все пак ги казваш. За да може все някой да ги чуе. Надяваш се някой да ги каже и на теб. Да ги чуеш, впримчени в гласа на някой друг. Не в теб, не от теб. Може би за да се успокоиш, че не си единствения затворник, че все още има смисъл. Иначе какво? Какво ти остава?
А най-хубаво е, когато не ти се говори. Когато няма нужда. Тогава мълчанието се изпълва със смисъл. Тогава думите са излишни. Всичко е просто и ясно. И някак пред очите ти е по-светло. И вътре в теб е по-светло, по-тихо. Не ти се крещи, кръвта не напира през върховете на пръстите ти, неспособна да се умири. Сърцето ти не пулсира в слепоочието ти с неистовото желание да изкара оттам някоя измъчена мисъл. Тогава всичко е тишина. Всичко е чувство. И ако има кой да седи и да го усеща заедно с теб… Тогава си безкрайно щастлив… Без причина, просто ей така. Няма нужда от обяснение. Кому са нужни обяснения…
Пространството е нищо. Винаги мога да протегна ръка и да те докосна. Колкото и да си далече… Винаги мога просто да се надигна на пръсти и да те погъделичкам по стъпалото, да те сръчкам лекичко с лакът или да дръпна крайчеца на дрехата ти като малко дете. Винаги мога да те докосна. Да си взема топлина от теб. Трябва само да заровя пръсти в сърцето си…
Винаги мога да те видя. Винаги. Образът ти е впримчен в кафявия цвят на очите ми. Цвят на есен и тъгa. Цвят като дебелата напукана кора на някое твърде старо дърво, като земята напролет, която прави кожата на ръцете ти грапава. Вътре си. Трябва само да надникна в огледалото. Трябва само да се усмихна.
Понякога плача. Тогава и ти плачеш с мен.
С мен си. Винаги. Нося те в дланите си; на раменете си, подобно на немирно детe. И се смея заедно с теб. Наивно. По детски, с пълен глас.
Понякога, когато ми е много тъжно и си мисля, че те няма, ти си точно зад гърба ми. Обгръщаш ме здраво с ръцете си и стискаш със всичка сила. Тогава си мисля, че гърдите ми ще се пръснат от болка. А всъщност не боли. Ти просто ме стискаш, за да не ти избягам. За да не ме изгубиш, за да ми напомниш, че си тук и липсата ти е само плод на моето въображение.

Leave a Reply