Последните няколко седмици бяха емоционални за мен. Сигурна съм, че не съм единствената, която се пита къде ли ще сме след шест месеца, една година или дори десет. Сега повече от всякога се замислям как би изглеждало бъдещето за мен и любимите ми хора. За най-уязвимите ми близки и приятели. Неизвестното е толкова плашещо и несигурно, че ми става все по-трудно да съм спокойна и да мисля позитивно.
Замислям се какво ще стане с работата ми, въпреки че определено съм от късметлийците, тъй като все още мога да работя от вкъщи. Независимо, че първата седмица беше трудна, към момента бизнесът се е върнал почти към нормалния си ритъм – клиентите продължават да поръчват преводи, а самите преводачи са все по-склонни и нетърпеливи да работят с нас. Въпреки това ми е пределно ясно, че на някои хора им предстоят трудни месеци с минимални или направо никакви доходи. Те все така трябва да хранят семействата си и въпреки икономическите мерки, взети от правителството, за тях ситуацията е много по-тежка, отколкото за мен.
Миналата седмица посрещнах двадест и шестия си рожден ден по възможно най-добрия начин, предвид обстоятелствата. Направихме си домашна торта, изпихме по една чаша вино и духнах свещичките със сешоар. Знам, че парти за рожден ден е толкова маловажно в сравнение с нещата, които други хора трябва да преживеят, но този ден беше повратна точка за мен. От 13 март спазваме строги противоепидемични мерки в България и много от хората следват инструкциите на правителството и са намалили излизанията си до минимум. Ние също следваме официалните разпореждания и не сме виждали семействата си вече повече от месец. Навръх рождения си ден осъзнах всъщност колко много ми липсват. Мисля, че това е най-дългият период, в който не сме ги виждали, и сърцето просто ми се къса, като се замисля колко много искам да ги прегърна и целуна.
Днес е Цветница – важен ден за православната църква. За мен Цветница символизира истинското начало на пролетта. Всяка година ходим на църква и си взимаме от върбовите клонки, които закичваме над входната си врата и пазим цяла година до следващия празник. На този ден обичаме да се разходим сред природата и да се насладим на първите пролетни слънчеви лъчи. Тази година това не е възможно, затова реших да споделя с вас няколко снимки от миналогодишния празник, като се надявам да ви предам малко от слънчевото настроение.
За времето, прекарано вкъщи, осъзнах колко много неща съм приемала за даденост. Тази пандемия е преживяване, което ме накара да си отворя очите, и съм сигурна, че в бъдеще ще си помисля внимателно преди да отменя планове със семейство и приятели. Разходка в парка и топка сладолед, пазаруване в супермаркета без да се притеснявам, че мога да докосна лицето си без да искам, вечеря с приятели вкъщи, планински разходки с брат ми, дълъг разговор с майка ми, прегръдка от баща ми – това са само малко от нещата, които в момента ми липсват най-много.
Блогът ми винаги е било моето безопасно място, въпреки че е толкова публично. Наскоро прегледах първите си публикации тук и установих, че тогава съм споделяла по-лични теми, като душевни терзания и щастливи моменти. С течение на годините обаче смених леко фокуса и мисля, че сега е най-подходящият момент да се върна обратно към първоначалната си идея.
В следващите няколко седмици ще споделя вас спомени от пътувания, преживявания и въобще неща, които съм обичала, но така и не съм ви разказала за тях. Моменти, които искам да запомня и да запазя някъде. Надявам се да ви бъде интересно да ме опознаете малко повече, особено хората, които са последвали блога ми в последните няколко месеца (добре дошли!).
А вие как се чувствате в тези времена? Кои са малките моменти, които ви правят щастливи днес? Разкажете ми в коментарите.
Целувки,
Криси
