За първи път прочетох книгата “Моята история” на Мишел Обама преди няколко години, когато Калоян ми я подари за един празник, преди изобщо да е излязла на българския пазар. Тогава вече бях запозната с част от историята ѝ, но определено исках да погледна отвъд образа ѝ създаден от ПР екипа ѝ и да разбера повече за живота ѝ от самата нея.
Защото книгата “Моята история” е личен разказ за всичко, което ѝ се е случило до този момент и как това я е превърнало в жената, която всички днес познаваме. Мишел Обама ме допусна до нейния личен свят, все едно сме най-близки приятелки. Това не е просто мемоар – книгата е по-скоро личен дневник, в който тя споделя всичките си мисли и преживявания, които по една или друга прочина са имали голямо въздействие върху живота ѝ.
“Моята история” е не само личен разказ. Книгата е и ценен съветник, който ни учи на важни житейски уроци – уроци, които самата Мишел Обама е научила и които са ѝ помогнали да изгради себе си. Именно това е нещото, което ме кара да се загубя в страниците от книгата отново и отново, дори след като веднъж вече съм я прочела от корица до корица. Поради тази причина днес реших да споделя и с вас трите най-важни урока, които научих от книгата “Моята история” на Мишел Обама.
3 урока, които научих от “Моята история” на Мишел Обама
1. Да се застъпиш за себе си изисква истинска смелост
През цялата си кариера Мишел Обама е трябвало да полага сериозни усилия, за да се застъпи за това, в което вярва. Още от началните ѝ стъпки в света на Ivy League, през опита ѝ в кантората на Sidley & Austin, та чак до работата ѝ в неправителствения сектор, Мишел Обама е трябвало да защитава себе си, ценностите си и всичко онова, което смята, че ѝ се полага по право. “Има сила в това да си позволиш да заявиш присъствието си и да бъдеш чут, да приемеш своята уникална история, да използваш своя автентичен глас.”
Това ми даде смелостта и самата аз да се застъпя за себе си и да договоря заплата, която в момента ме удовлетворява. За първи път не се срамувах да поискам това, което смятах, че ми се полага.
2. Няма нищо лошо в това да не вярваш в патриархалното семейство
Винаги съм знаела, че традиционното патриархално семейство не е нещо, към което ще се стремя. Виждала съм как то се отразява на жените около мен и винаги съм знаела, че това няма да е работещо решение за мен в дългосрочен план. Въпреки че в последните години много се говори по темата, която вече не е табу, все още забелязвам отрицателни реакции у хората, когато чуят дадена жена да казва, че мъжът вкъщи трябва да се включва в домакинските задължения и отглеждането на децата. Изключително съм щастлива, че Калоян се включва много активно във всички задачи, свързани с дома, и съм 100% сигурна, че един ден ще бъде прекрасен баща и ще се стреми да прекарва колкото се може повече време с децата.
Мишел Обама споделя в книгата си, че отдавна е спряла да моли дъщерите си да чакат баща им всяка вечер да се прибере вкъщи. Точно обратното – инструктирала е Барак Обама, че ако иска да вижда децата си, трябва той да положи усилия и да се прибира навреме вкъщи. ” Рутината бе желязна и така върху Барак падаше отговорността дали ще дойде навреме, или не. За мен това бе много по-смислено, отколкото да бавя вечерята или да държа момичетата будни само за една прегръдка. Това ме върна към старото ми желание да ги възпитам силни и уверени в себе си, както и неподвластни на традиционната патриархална система. Не исках да вярват, че животът започва, когато мъжът в къщата се прибере у дома. Не бяхме длъжни да чакаме татко. Сега той трябваше да се съобразява с нас.”
3. Ролята на ментора е голяма
Докато учех в Кипър на всички гимназисти им се полагаха няколко часа със специализиран ментор, който да им помогне да изберат най-подходящата сфера, в която те да могат да развият потенциала си по най-добрия начин. Жената, която водеше тези индивидуални часове, ми помогна да разбера, че всъщност писането много ми се отдава и че езикът трябва да бъде някаква част от кариерното ми развитие.
Въпреки че родителите ми винаги са ме подкрепяли и са ме съветвали, когато е било нужно, външният ментор определено ми беше много полезен що се отнася до това да се чувствам подкрепена, обичана и обгрижена. Затова ми беше и много интересно да прочета за менторската програма на Мишел Обама в Белия дом, в която тя и други влиятели жени подават ръка на тийнейджърки и прекарват часове с тях, обсъждайки най-различни теми – от тяхното кариерно развитие, през собственото им самочувстие и самооценка, та чак до теми, свързани с момчета.
Точно от това се нужда всяко момиче в тийнейджърските си години – начало на едно ценно женско приятелство, което да е подкрепа за всяка от тях в най-хубавите и най-трудните моменти. Без укор; само подкрепа и разбиране.
А вие чели ли сте книгата “Моята история” на Мишел Обама? Коя е поуката, която ви направи най-голямо впечатление? Разкажете ми в коментарите.
